Сонет

Тъй както птиците прекрасни към южен рай
Стремят се всяка есен, и после връщат се -
Тъй човешкия живот неуморно върви към своя край,
В безкрайно търсене на нещо неизвестно.
И знаем, че ако спрем за миг дори – ще се загубим,
Ще ни погълне сив въртеж от скука с леснина,
Ще дишаме, работим – ще се влюбим –

Нима това е всичко? Не искам да повярвам, не сега...
Ти помниш ли приятелите стари, полето жълто,
Цъфнали липи, разнасящ се парфюм от керосин?
Смях на звънчета от безгрижно детство кънти
Във спомена за времена отминали и сини...
Човек създаден е за радост – и сам да създава
Е цел върховна на човешкия живот.
Останалото е забрава.